Отначало дишах силно, така че да се чувам, въпреки силната музика. После започнах да усещам леко замайване, придружено с изтръпване на ръцете. Почувствах леко гъделичкане и ми стана смешно. После смехът премина в тъга, а гъделичкането – в болка. Усещах болката все по-силно в тялото си – в ръцете (пръстите ми бяха сковани), коленете, стомаха и гърба. Болката не беше непоносима, но неприятна. Тялото ми се схващаше все повече и повече. Опитвах се да дишам силно, за да преодолея болката.
Почувствах, че навлизам в някакво тъмно място. Беше изпълнено с тъга. Започнах да се въртя и да плача. Питах се наум защо съм толкова тъжна. Повтарях си: „Кажи ми, кажи ми”… После се появи мисълта за бебе – усетих се бебе. Тялото ми се сви в ембрионална поза. Усещах много силна мъка, плачех с глас, като за секунди задържах дъха си, сякаш не исках да дишам.
Тялото ми продължаваше да се сковава и обездвижва. Аз се опитвах да дишам силно и равномерно и си повтарях “чувам те, чувам те” (имах усещане че разговарям със себе си, че съм навлязла там, дълбоко в мен и този път бях решена да чуя какво ми казва моето вътрешно Аз). Чувах дишането си, но сякаш не дишах аз, не го свързвах със себе си. Не можех да мърдам. Болеше ме. Тогава се появи другата мисъл: „Пусни ме да си отида”… Не разбрах – кого да пусна? Къде да отиде?
Изплаших се. Сякаш исках да се освободя (от тялото си?, да умра?). Започнах да си повтарям, че всичко е наред, че ще оправим нещата. После усетих, че това, което преживях е достатъчно и постепенно, тъгата започна да отслабва, заедно със сковаността и неподвижността на тялото.
Бях потресена от две неща – да почувствам себе си отново бебе и да почувствам онова място, пълно с тъга, някъде в мен. Обхвана ме странно чувство, като безразличие, апатия. Не изпитвах никакви емоции – нито положителни, нито отрицателни. Усещах света наоколо, бях част от него и в същото време не бях – той не ме интересуваше. Бях изморена и ми се спеше. По-късно не бързах да се прибирам в къщи (макар че ме чакаха децата). Исках да бъда сама със себе си. Да проумея това, което преживях…
Б.И., София
