Малко след началото на сесията видях орел, който се рееше, разперил големите си крила. Обърнах се и навсякъде около мен се простираше една безкрайна пустиня. Пясъкът блестеше, облян от слънчевите лъчи. Бях застанал на един голям кръстопът, като само на едно от разклоненията имаше стрелка и то без какъвто и да било надпис. Знаех, че трябва да избера един от всички пътища. В този момент изпитах силна завист към орела, който можеше да види отгоре кой път накъде води.
Около мен започнаха да се появяват чувства и преживявания, които дадоха началото на черно езерце, обгръщащо краката ми. Те започнаха да затъват все по-дълбоко в тинята. Съставките на черната вода бяха чувството за малоценност, завист, омраза към себе си, гняв, яд, чувство за вина и още много, неопределени. Водата се опитваше да ме засмуче към един тунел, от който идваше тя. Оцветен в черно, червено и синьо, той се открояваше в пустинята. В този момент се появи моето дяволче (чест герой на виденията ми по време на ребъртинг) и застана на входа, като го препречи с копието си, за да не мога да мина. Изглеждаше много сериозен. Отказах се да минавам оттам.
Тогава ме връхлетя чувството на омраза към себе си затова, че не знам толкова много неща, заради което не съм успял; че не мога да помня добре и ми изневерява паметта, което също е предпоставка да не съм успял; че не мога да научавам нови неща и не ги приемам; че нищо не съм постигнал с това, което знам; че се чувствам изостанал в сравнение с много хора, заради това, което те знаят и помнят, а аз – не… Чувството за малоценност бе толкова голямо, че аз се почувствах едно дребно човече пред него и започнах да се самосъжалявам. То се изправи от езерцето като един голям черен облак, огромен великан и започна да ме мачка.
Изведнъж ме изпълни ярост и като стъпих здраво върху пясъка във водата, се изправих да се бия. Блъсках наляво и надясно, въпреки че гонех облак и ударите ми попадаха във въздуха. Не след дълго обаче той започна да се смалява и да се отдръпва към черната вода. Аз се уплаших, че съм много лош, стана ми много гадно и чак се намразих.
В този момент, до табелата се появи моето „бяло Аз” (друга основна фигура от сесиите), въртейки кълбо на пръста си. То оприличаваше това кълбо на неговия свят, и демонстрираше как може да го върти на пръста си, докато аз съм затънал в моя свят – блатото. Орелът кацна на топката и започна да ми обяснява, че е мой приятел и иска да ми помогне, и че няма смисъл да искам да съм като него, защото той е орел, а аз съм човек. Обеща да ме насочва в търсеното на вярната посока. Аз се успокоих малко. Исках да се чувствам като тях – щастлив и свободен, изпълнен с жажда за живот и енергия.
В този момент сякаш се разделих на две. Лявата ми половина си стоеше в тялото, като краката продължаваха да бъдат в езерцето, а другата ми част лежеше на пясъка. Чувството на себеомраза и комплексът за малоценност пак набраха сили и започнаха да ме обхващат, но само лявата половина на тялото. Лявата половина на мозъка ми чувстваше болката, която те предизвикваха. Черният облак ставаше все по-голям и започна да се увива около мен. Тогава дясната ми половина се върна и събрах сили да се боря. Станах по-силен и с няколко удара прогоних черния облак пак обратно в езерцето.
Междувременно, „бялото ми Аз” продължаваше да играе и да върти кълбото на пръста си. Орелът стоеше отгоре и гледаше битката, в която участвах. Табелата беше изчезнала и незнайно откъде се бяха появили планини от пясъчни скали, които ни обграждаха. На техния фон се открояваше единствено тунелът, пред който стоеше дяволчето и препречваше пътя с копието си. Усетих как се отделям от тялото си, но само дясната ми половина. Седнах на един бял облак и започнах да наблюдавам тялото си отстрани. Върху него все още имаше остатъци от черния облак – мухи, пиявици и мравки. Мухите започнаха да отлитат. Пиявиците се спускаха една по една към водата в езерцето. Мравките бяха последни и се сливаха с пясъка. Цялата ми лява половина беше изтръпнала, а отдясно нищо не чувствах. Аз бях на белия облак и бях спокоен – знаех, че този път победих.
Тогава, от езерцето излезе чудовището на завистта. Започна да ме обгръща и целеше да влезе в мен. Тялото ми се бореше срещу завистта и нямаше да я пусне вътре, но не исках да се бия, тъй като бях изтощен. Тя се опитваше всячески да проникне в мен, но аз не се поддадох. Реших да вляза в битка с нея следващия път. Не след дълго тя се отказа и се спусна обратно във водата. След това настъпи спокойствие, което беше и голямото ми желание в онзи момент.
П.Д., София
