Започнах да дишам. Слушах музиката и усещах как този ритъм навлиза дълбоко в мен. Бях много спокойна. Вдишвах отривисто и равномерно и след известно време усетих, че при всяко вдишване, пред мен сякаш се отваря по едно светло прозорче. Като че ли бавно се движех в един тунел, състоящ се от множество прозорчета, разположени едно след друго. “Влязох” сравнително бързо.

Първото нещо, което се случи беше, че се озовах на едно светло и чисто място. Някаква ведрост се излъчваше отвсякъде. Беше даже някак прозрачно и леко трептящо. Аз просто си стоях там, съвсем спокойна и тиха. Усетих как започвам да се отпускам. Ръцете ми започнаха бавно да се издигат нагоре, което ми се е случвало и в други сесии. Точно по онзи особен начин – сантиметър по сантиметър нагоре. Понякога е дори малко странно – прилича на движенията на робот. Питам се дали мога да контролирам това движение, дали ако искам мога да го спра и да върна ръцете си долу. Но истината е, че то просто се случва и аз нямам никакъв контрол над този процес.

Точно, когато бях издигнала ръцете си до средата, се случи нещо. Внезапно и много силно усетих присъствие. Не виждах образ, но чувствах, че там има някой и този някой иска да ме прегърне. И той всъщност го направи. Прегърна ме, но не физически, по-скоро някак си ме обгърна – за кратко, с много любов, почти незабележимо, но остави много силно чувство в мен. От тази внезапна емоция в очите ми бликнаха сълзи. Събраха се като две локвички в ъглите на очите ми и когато по-късно се изправих, те се изтърколиха, като перлички, надолу по бузите ми. Веднага след това вече не усещах присъствието. Отиде си, но остави в мен дълбоката увереност, че тази прегръдка ще ме пази завинаги. Усещах едно особено спокойствие и му се оставих напълно.

Малко по-късно в сесията усещанията ми станаха по-интензивни. Нещо се опитваше да ме изтегли в едно светло пространство, откъм горната част на тялото ми. Даже усещах леки вибрации в областта на главата, но не беше болезнено, по-скоро странно. После се оказах в някакъв водовъртеж и докато си мислех какво е това, изведнъж „изплувах”. В момента, в който отворих очи, в главата ми започнаха да се реят разни мисли. Гледах небето през прозореца на кабинета и си мислех колко е хубаво, че мога да виждам тази светлина, да се радвам на слънцето и синьото небе, колко съм щастлива, че довечера ще видя децата си и колко ми липсват сега. А, гладна съм, как добре ще си похапна след сесията… Кинча си е облякла жилетка… хубаво, защото е хладничко и може да се простуди…

В.Г., Самоков